Да живееш със скоростта на дете
Пътят от нас до детската градина лишава 30 минути. Пътят от градината до у дома – час и половина. Маршрутът е същият, само че скоростта… Летим напред със скоростта на майката – задъжения, бързане, обмисляне, усъвършенстване. Тичане. Няма време за похищение на вниманието, занимания, диалози. Дори и за диалози.
Защото, с цел да чуеш гласа на детето в утринната блъсканица на оживения град и да схванеш какво тъкмо е споделило, е нужно да седнеш, да се наклониш до неговото равнище, да се заслушаш. А това понижаване на скоростта си е загуба на работно време. Аз го държа крепко за ръката, тъй като той върви доста постепенно. И ние летим. Сашко е свикнал към мамината скорост – привикна безмълвно, без прищявки стига до градината. Но той знае, че всичко сред нас е почтено и по противоположния път ние ще се върнем със скоростта на Сашко.
Със скоростта на Сашко – това значи да гледаме поперуди над глухарчета, мравки, атакуващи гъсеници на тротоара. Да следим гъбите, смело израснали над градската трева. Да преглеждаме редки марки коли на паркингите и доста други неща, които може да забележи дете,което не дърпа майка си за ръка.
Веднъж, отивайки в градината да взема Сашко, го открих в пясъчника. Той разчувствуван ми сподели огромен камък, който държеше с две ръце:
– Мамо, можеш ли да си представиш? Ние копахме, копахме и намерихме богатство! Виж какво богатство открихме!
– Колко е огромно! Дълго ли го копахте?
– Да! Доста дълго!
Сашко с скъпия трофей в ръце и бодра стъпка се насочи към учителката.
– Смятате да занесете тази скала у дома ли? – попита тя озадачено.
– Да, несъмнено. Как другояче? Не всеки ден се откриват съкровища.
И тогава Сашко откри пръчка. Такава пръчка обикновено момче няма по какъв начин да подмине. Дълга, дебела, комфортно приляга в ръката. И ето ти алтернатива. Камъкът е прекомерно огромен, с цел да го носи с една ръка. А в случай че носи камъка с две ръце, тогава няма да може да държи пръчката. Сашко остави камъка на пътя и с пръчката мери дълбочината на една локва. След това взе да тропа с пръчката си по железна ограда. След няколко минути подскоци се облегна на бастуна си.
Остави пръчката, взе камъка. Лицето му бе замислено. Сякаш слушаше вътрешните си усеща. Наиграе ли се задоволително с пръчката? Може ли да се раздели с нея? Не е подготвен. Взе камъка, постави го под мишница проидържайки го с ръка. Когато Сашко се наведе за пръчката, камъкът падна. След няколко опита въпреки всичко съумя да вземе в ръце и камъка и пръчката. Наистина пръчката лежи на несръчно разперените му лакти, подготвена всеки миг да падне.
Удържах на изкушението да оказа помощ на детето и да нося камъка. Това е негово решение негов избор, негов товар. Трябва да се научат да не носят повече, в сравнение с могат да носят. Аз единствено поддържах пръчката, когато пресичахме пътя, с цел да не сътвори падналата пръчка комплицирана пътна обстановка. Сашко несъмнено ще изиска да я вдигне, а с камък в ръце това няма да стане толова лесно…
А след кръстовището стартира прав бордюр. Широк е колкото е необятно стъпалото. Правият бордюр разделя тротоара не от пътното платно, а от тревата което значи че е безвредно да се върви по него. Правият бордюр съблазнително се издига над равнището на тротоара. Следващите 200 метра от нашия маршрут до у дома Сашко постоянно минава по бордюра. И освен Сашко. Аз също от детството си обичам да минавам по бордюрите. Когато вървиш по бордюра с детето си, е доста по-лесно да се движиш с неговата скорост.
И тогава Сашко вижда гълъби. Те се къпят във фонтана на ресторанта. Сашко пуска на земята камъка и пръчката. И иронично отбелязва: „ Строителите си мислели, че строят шадраван, а се е получила баня за гълъби! “ И също по този начин въодушевено прибавя: „ Виж, тези гълъби са толкоз смешни! “ Опитам се да схвана какво смешно е видял Сашко в тези гълъби.
„ Смешни гълъби “ – това са пораснали пиленца. Малко по-малки от възрастните птици, по-атрактивни, с тънки шии. Обяснявам на Сашко, че това към този момент не са пиленца, само че още не са и възрастни птици. „ А! Разбрах! Те са като Арсен! “ – гениално e забелязал Сашко. Да, птици-тийнейджъри. И аз на драго сърце означавам наличиетo на аналитично мислене при Сашко.
Върнахме се у дома с титли: камък и пръчка. Пътя до у дома този път го взехме за час и четиридесет минути. Но това е скъпо време, което прекарах със скоростта на дете. Да живееш със скоростта на дете – значи да успяваш да видиш цвета на небето, мириса на улиците и личните страсти. Да успяваш да се изненадваш и радваш на простите неща. Да успяваш да осъзнаваш, че животът е прелестен.
Автор: Анна Бикова
